В края на 2018 година професор Николай Червенков даде интервю за издание “Българска” на Даниела Йорданова. Предлагаме ви го на вашето внимание.
Професор Червенков, в началото на Новата година обикновено правим равносметка на извършеното през старата година, отбелязваме постиженията и нещата, които не сме успели да свършим, накратко, търсим отговор на въпроса добра ли беше изминалата годината. Каква беше за Вас 2018-та година? Да не забравяме, че Вие имахте 70-годишен юбилей. Под знака на този юбилей ли премина годината?
Действително, трябваше да направя равносметка във връзка с юбилея. С много съм доволен, но доста не съм направил, не съм изпълнил. Обаче най-много се радвам, че все още работим в рамките на Научното дружество на българистите. Признателен съм на колегата Иван Думиника, който събра моите статии по историография и издаде моя сборник „Историческа българистика в Република Молдова“. Участвахме в научни прояви, посветени на 140-годишнина от Освобождението на България. Паметна е за мен годината и в личен план – най-после станах дядо, роди се внучката Елица. Имах възможност със семейството си да посетя Париж, да видя Кипър, да пътуваме из България.
Разкажете на нашите читатели за Вашите корени, за пътя на живота Ви, който предполагам е бил нелек. Вие сте популярна личност както в Молдова, така и в България и ще бъде интересно да разберем кои са били най-важните моменти във Вашия живот, които определиха посоката на бъдещото Ви развитие.
Роден съм в едно от големите и запазени български села Чийшия (Городне), Болградско, Одеска област. Благодарен съм на родолюбивото ми семейство, в което съм израснал. Преживяхме тежки години. Когато се родих, семейството ми беше принудено да избяга от селото, за да не бъде депортирано като кулашко. Баба ми изкара една зима с мен в Молдова, а майка ми, дядо и брат ми – в Украйна, с. Подгорное, Тарутивски район. Баща ми по това време беше изпратен в Сибир. Вече през пролетта на 1949 година ние с баба се прибрахме при нашите. Скоро и баща ми дойде там. След няколко години имахме късмет да се върнем в селото си. Дълго време живяхме в лятната кухня, а къщата ни беше превърната в детска градина. Чак когато завършвах 11 клас имахме възможност да влезем в къщата.
Още от малък бях закърмен с българското. В семейството стриктно се спазваха български и християнски традиции и обреди. Мама беше известна като изпълнителка на народни песни. То идва от нейния род, където имаше музикални традиции. Помня как на всички празници се пееха песни и се виеха танци. Учудваха ме танците на вуйчо Герги, песните на дядо Тодор – брата на дядо, който на времето е пял в операта в Букурещ. Сигурно и оттам се вземат корените на бъдещето на моя брат Панчо (Степан), който стана известен музикант-теоретик, работи известно време като заместник-директор на Музикалното училище в Кишинев, а после директор на Музикалното училище в Котел – България.
Атмосферата на българщината ме окръжаваше през всичките ученически години. Тогава при нас още се играеха хора, седенки, имаше голям български ансамбъл, провеждаха се традиционни български сватби и т.н. Това не само ме обкръжаваше, но и бях участник в случващото се. Това ме накара да се замисля откъде сме, кои са българите. Имах късмет, че учител в шести и седми клас ми беше Константин Поглубко, който стана известен българист. Той създаде в училището исторически кръжок, където добивахме информация за България, за историята на бесарабските българи. Аз бях отговорник, включиха ме в комитета за организиране на 150-тата годишнина на селото. С учителя бях на откриването на музея в село Задунаевка, където е учителствал Христо Ботев. Тогава се запознах с всеотдайния краевед Георги Апостолов, който събираше материал и книги за Ботев. От своя страна помагах на моя учител в създаването на музея и в събирането на материали за историята на нашето село. Дори няколко седмици с моя учител работих в Одеските библиотеки.
Разбира се, когато свърших средното си образование, пред мен не стоеше въпросът какво да следвам нататък, защото бях решил – само историческия факултет в Одески държавен университет „И. Мечников“.
Научните Ви интереси са в сферата на историята, славянознанието, междуетническите взаимоотношения, автор сте на стотици статии, книги, монографии, сборници, учебници, били сте научен ръководител на международни проекти, за половин век сте извършили огромна научна дейност. Разкажете над какво работите в момента, кои теми от историята Ви вдъхновяват в изследователската работа?
Като студент се специализирах по Българска История. Участвах в студентско научно дружество, издирвах материал в библиотеки и архиви. Имах възможност да се запозная с известни български бесарабски патриоти, като например изследователя на българите проф. Михаил Дихан, проф. Петър Недов, който е прекарал заточение в ГУЛАГ-а, заради своята патриотична дейност. Завършвайки университета, реших да започна научна дейност в областта на българистиката. Идеята ми беше не толкова да откривам нещо ново в историята, а да мога да получа повече знания, за да пропагандирам националното, историята сред сънародниците си, тъй като бях свидетел, че започна активно да се губи българщината сред нас. И една от причините за това е, че малко или почти нищо не знаем за своето минало, не се виждаше пътя за нататък.
Като станах научен сътрудник в Молдовската академия на науките, придобих възможност, от една страна, да се занимавам с исторически изследвания, а от друга – да популяризирам знанията за българите. Особено тези две задачи можех активно да изпълнявам със създаването на Научното дружество на българистите. Радвам се, че с колегата д-р Иван Грек успяхме да издадем много актуална книга – „Българите от Украйна и Молдова: минало и настояще“, от която читателите имат възможност да получат цялостна представа за историята на бесарабските българи.
В момента съм ангажиран с няколко теми. Преди всичко с колегата Иван Думиника работим върху втория том на историята на град Тараклия. Същевременно подготвям книжка за дейността на Научното дружество на българистите в Република Молдова, готвя книга за участието на бесарабските българи в националноосвободителната борба на българския народ и т.н. Имам голям ангажимент в подготовката на различни колективни сборници.
Интересуват ли се младите от историята днес?
Възможно по-малко от моето поколение. Обаче има нещо и хубаво – сега интересът е по-задълбочен, младите имат възможност за широко използване на нови технически възможности. Ето пример – моят млад колега Иван Думиника, който е на 30 години, но успя да защити докторска дисертация, да напише четири монографии. Освен него, през нашето дружество минаха много интересни младежи – Екатерина Челак, Емилия Тарабурка, Мария Забунова и др., които станаха доктори на науките и успешно се занимават с научна и педагогическа дейност. Радвам се, че нашата младеж повече от десетилетие има възможност да следва в България. И много от тях с удоволствие остават тук и преуспяват, сред тях са и двамата мои синове.
Запознайте, ако обичате, читателите с дейността на Научното дружество на българистите в Република Молдова, чийто председател сте Вие. Как успявате да ръководите работата, след като живеете в България?
През 2019-та година отбелязваме 25 години на Научното дружество на българистите. В неговото създаване участваха известни българисти – д-р Иван Грек, проф. Николай Русев, доц. д-р Надежда Кара, доц. д-р Елена Рацеева, Иван Кавалов и др. Основната му задача е да изследваме историята на българския народ, включително на бесарабските българи, българо-молдовските връзки, а също да популяризираме миналото и настоящето на българите. Работим в няколко насоки – история, българска диалектология, етнология, краезнание, родознание и т.н. За тези години, самостоятелно или в сътрудничество с други институции, сме публикували повече от тридесет монографии, издадохме алманах „Български хоризонти“, а сега поддържаме свой електронен сайт, редовно провеждаме научни експедиции и конференции, национално-културни мероприятия и т.н.
Да, действително, макар че повече от три години се намирам в България, но още по желание на колегите съм ръководител на дружеството. Съвременната комуникация позволява това. Изработената от години организационна структура също съдейства. В тези условия голямата отговорност се пада на членовете на Управителния съвет на дружеството, преди всичко на един от заместниците на председателя д-р Иван Думиника, който провежда голяма организационна работа. При това аз редовно пътувам за Кишинев. От друга страна, бидейки в България, имам възможност да организирам по-активни връзки на нашето дружество с български държавни и обществени институции, за разработката и осъществяването на съвместни прояви. Още повече, аз съм член на Управителния съвет на Културното дружество за подкрепа на бесарабските и таврийските българи „Родолюбец“.
Вие сте истински българин! С годините сте показали, че каузата „българин в Молдова“ се е превърнала във Ваша мисия, в съдба. Защо? Как поддържате пламъка на любовта към прародината България?
Всичко, каквото правя като историк, а също и по обществена линия, за което говорих, е насочено именно към това: да се съхраним като българи, да носим в себе си връзката с прародината България.
Какви качества притежава бесарабският българин в Молдова? Как се вписва в цялостния живот на държавата?
Традиционно българите в Бесарабия ги характеризират като работни, морално устойчиви, набожни, отговорни, добри селскостопански производители. Обаче в последно време има тенденция тези качества да намаляват, все по-малко имаме черти, които ни отличават от другите народи в републиката. Но все пак съществува положително отношение към нас, българите, които основно остават сигурни, почтени хора, които почитат съседите си.
Политиката не Ви ли е изкушавала?
Специално да се занимавам с политика не съм имал намерение. Обаче със своята научна и организационна дейност, като председател на дружество и ректор на Тараклийския държавен университет „Гр. Цамблак“, винаги съм се стремил да насърчавам политиците, за решаване на въпросите на сънародниците ни в републиката.
Всяка епоха ражда своите велики личности. Кои са великите личности днес в Европа и в частност в България и Молдова?
За България е ясно. Това е Васил Левски, който всеотдайно се посвещава на своя народ. Още като ученик научих за него. Радвам се, че на времето успях да напиша за този велик българин една научно-популярна книга за рускоезичния читател. От студентските години за мен е голям кумир френският просветител Жан-Жак Русо.
Трудно ли е човек да остане честен, почтен, благороден днес във времето на висока меркантилност, низки страсти, деградирала ценностна система?
Да, много е трудно. Обаче понякога това зависи не само от настройката на самата личност, която обективно се стреми и прави всичко, за да отговаря на тези положителни качества. За съжаление, има обстоятелства, когато човек е подведен от тях, които стават известни по-късно. Затова трябва много внимание, силен характер, добре да се ориентираш в обществото.
Има ли здрави устои съвременното общество? Като мъдър човек какво бихте посъветвали младите?
Устоите се исторически категории. Всеки период от развитието те се формират отново, борят се с миналото. При това бих призовал младежите да бъдат внимателни, да не изпускат ценното наследство, особено тези неща, които характеризират неговото богато традиционно национално съдържание. Именно с това човекът може да бъде интересен както в страната, така и в чужбина.
През 2018 година Вие бяхте награден с орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен, носител сте и на други високи отличия. Какво мислите, тези ли отличия са най-голямото признание за дългогодишния Ви изключителен труд?
Благодарен съм, че българската държава отбеляза моя скромен принос в развитието на българистиката и подкрепата на българщината сред бесарабските българи. И до тогава съм бил отбелязван от различни български институции. Разбирам, такава оценка е не само към моята личност, но и към родолюбивата дейност на моите колеги. Това несъмнено дава нов стимул за работа в поддържане на българщината сред сънародниците ни в Молдова и Украйна.
Преди да Ви благодаря за отделеното време, бих искала да Ви попитам какво ще пожелаете на българите през новата 2019 година?
Желая благодат и хармония в дома, здраве и чудесна Нова година!
За автора.
Даниела Йорданова е родена в град Перник, България. Завършва славянска филология и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира сравнително славянско литературознание в Карловия университет в град Прага, Чехия. Работила е като редактор в Българското национално радио в София. Дълги години е учител по български език и литература. Участва в съставянето на учебни помагала по български език за лицейските класове в българските училища в Молдова, публикува материали във вестниците „Аз- буки“ и „РИКИ Кандидат-гимназист“, превежда от чешки на български език творби на Бохумил Храбал, Йозеф Шкворецки и Вацлав Хавел.
