“Димитър Пейчев – вълшебник с четка и перо”, –  твърди в очерка за известния бесарабски художник и поет Димитър Пейчев Даниела Йорданова.

Седим с художника и поета Димитър Пейчев в една малка зала в сградата на българското посолство в Кишинев и пием кафе. Следобед е, тихо е, приятно е, усещаш миризмата на бои и въздействащото, но ненатрапчиво присъствие на образите от картините по стените. Горещото кафе стопля не само тялото, но и спомените, и като с магически ключ една след друга започват да се отключват вратите от къщата на миналото за моя събеседник. Говори бавно и спокойно. В очите му проблясва скрита тъга като прозрение за неумолимия ход на битието, но няма болка от несбъднати мечти нито страх в бъдещето.

Съзнанието за достойно извървян път и неугасващият стремеж към познание са онези вътрешни опори, които заедно с любовта към прародината и красотата на българската реч формират у художника и поета усещането за щастлив човек. На въпроса дали е щастлив, Димитър Пейчев отговаря „да“. Защото с всичките си сетива чувства усмивките на боите и звуците на българските думи; защото без страх се гмурка в океана от страсти; защото изкуството го докосва до някаква абсолютна правда; защото творческият процес осмисля живота му.

Димитър Пейчев се ражда на 19-ти май 1943 година в буджашкото българско село Бургуджи (днес Виноградовка), Одеска област, Украйна. Потомък е на преселници от Сливенско. Още от малък е орисан да следва съдбата на художника, и нещата се подреждат, както е предречено: завършва Кишиневското художествено училище „Иля Ефимович Репин“ (днес Републикански колеж по художествено изкуство „Александър Пламадяла“), продължава в Московския полиграфически институт, специалност „Графическо оформление на книгата“. Намира своя наставник в лицето на бележития молдовски художник Михаил Греку. Става негов последовател и зет, „узрява“ като художник бавно, постепенно, както сам Пейчев казва, „незабележимо“, докато се превърне в един от големите художници в Молдова.

Така написано, изглежда добре, но майсторът на четката споделя, че още в художественото училище в Кишинев станал конфликтен художник. Играта със светлосенките в картините му била в разрез с принципите на живописта, налагани от посредствени художници. „Бях изключен от училището – споделя художникът – защото се противопоставях на старите художници. Хвалеха ме, но не ме харесваха. Затова се наложи да служа три години в армията, а когато се върнах, отново прекрачих прага на художественото училище и го завърших.“

Димитър Пейчев чиракува при Михаил Греку, за да усвои занаята, поддава се на неговото влияние, но не му подражава. „Греку е по-малко спонтанен, пресметлив е, а аз съм спонтанен, хвърлям се от брега, без да знам какво ме очаква. На външен вид съм спокоен, но душата ми ври и кипи.“ Пейчев признава, че прилича на баща си, непокорен е като него. Баща му обичал да пее, бил музикално надарен и тази дарба се предала на Павел Пейчев, племенник на даровития художник и поет.

На 15-ти февруари 2019 година в Посолството на Република България в Република Молдова се откри представителна изложба на художника Димитър Пейчев. Той показа платната си заедно с творби на своя учител Михаил Греку, от чиято смърт се навършват 20 години. Във вените на Михаил Греку също е текла българска кръв, тъй като майка му е българка. Обикалям залите и разглеждам картините заедно с Димитър Пейчев. Той споделя, че в сградата на Българското посолство има особена атмосфера. Осветлението е специално, затова са представени картини на двамата художници в по-малки формати, ранни и късни творби, някои от тях непоказвани досега. В избора на картини Пейчев се е доверил на съпругата си Тамара Греку-Пейчева, която е завършила приложно изкуство в Талин, Естония.

Бесарабският художник говори за младостта като извор на сили, енергия, вяра в собствените възможности, за благотворното влияние на италиански и френски художници, за създаването на собствен стил, за вътрешната интуиция.

„Като млад не си знаех силите. Опитвах, търсех, откривах себе си. Голямо влияние върху мене оказаха художниците от Венецианската школа, художниците колористи като Тициан. За да се види майсторството на художника, за да се разгърне талантът му, той трябва да рисува големи платна от 2-3 метра. Обичам старото класическо изкуство и реших да го преведа на модерен език. Разрушавах стереотипите, като съчетавах традиционната маслена живопис с модерната живопис. Когато моята българска кръв се срещне с кипящата кръв на други художници, се ражда нещо ново.“

„Изпитал съм влиянието на френските художници. Много ме впечатлиха картините на френския постимпресионист Морис Вламенк. Друг мой идеал е художникът Гюстав Курбе. Обичам руския авангардизъм, обичам старата живопис в Румъния и България отпреди Втората световна война. Но в картините си нося силно бесарабско чувство.“

Една по една се отварят вратите в душата на художника и поета Димитър Пейчев. Почти патетично той възкликва: „О, съдба, горчива моя съдба! Що ме водиш още ти към трънливите завои, към задънени мечти?“ И продължава: „Трънени завои имаше в моя житейски път. Колкото повече рисувах, толкова повече се отдалечавах от моите детски мечти. Трябваше да уча в Одеса, но дойдох в Кишинев. Поех риска да стана ученик и зет на Михаил Греку. Двамата разделихме опасностите и несгодите, които ни нанесоха враговете. Но враговете ме калиха, направиха ме по-издръжлив. Имам в себе си един български инат.

Нося в сърцето си любов към българския език. Тази любов идва от родителите ми, от дядо и баба, от селото и атмосферата, в която израснах. Един познат българин ме пита колко сме бесарабските българи. Аз му отговарям – 1 милион на земята и 3 милиона в земята. Вървим по костите на нашите деди. Тук, в Молдова, пораснах като живописец. За жалост, имам здравословни проблеми, но нося в сърцето си платната, които искам да нарисувам. Като отида в ателието, попадам в друг свят, във вълшебен свят. Изкуството е заблуждение, пътуване от едно заблуждение към друго заблуждение. Вече започвам да губя остротата на зрението си. И странно – ослепявайки, аз виждам нещата по-добре. Човек не знае откъде ще му израснат крилата.“

В какво е смисълът на живота? Какво има истинска стойност? С бесарабския художник Димитър Пейчев търсим отговорите на тези вечни въпроси. Преди нас са ги търсили, след нас ще продължават да ги търсят. Истинска стойност за художника има срещата му с Михаил Греко. Пейчев смята за най-важно да се научи да се смее над себе си. Самоиронията като смисъл на живота. Самоиронията като контрапункт на гордостта. Дали художникът би се съгласил с мен? Мисля, че да, защото в начина, по който говори, в цялостното му излъчване се чувства благородството на скромния човек. Дали поетът би се съгласил с мен? Смятам, че да, защото в очите му виждам болка. Болка за майката, която отдавна я няма, за безвъзвратно отминалите луди години, за българския език като единствен приятел и изповедник, за размерите на човешката глупост и омраза. „Най-възхитителна от всичко в този свят е способността човек да мисли, да обръща световете като момински лица!“ – споделя поетът. Той смята, че истинското изкуство може да се види само от хората с чисти сърца.

Димитър Пейчев е носител на много награди: златен медал на изложбата на съветската живопис в Япония през 1987 година, от Съюза на художниците в Румъния и Съюза на художниците в Молдова, за изключителни постижения и още много други. Казва, че най-скъпо му е отличието „Премия Греку“, което получава през 2015 година. „Благодарен съм за наградата, която носи името на човека, който ми даде краешник от хляба, който той ядеше!“ – така метафорично се изразява Пейчев за своя голям учител, отдавайки му огромна признателност и уважение.

Срещата ми с бесарабския художник и поет Димитър Пейчев е към своя край. Като подарък получих екземпляр от последната му засега стихосбирка “И светят спомените“. Учениците в училищата в Молдова, в които се изучава български език и литература, познават поезията на българския поет Димитър Пейчев. Той пише на езика на своите деди и заедно с творци като Петър Бурлак-Вълканов, Михаил Бъчваров, Нико Стоянов, Георги Барбаров, Таня Танасова и други поети, оформя облика на съвременната българска бесарабска поезия. Особено силно бях впечатлена от последното стихотворение на Пейчев, излязло топло, топло изпод перото му. Бъди жив и здрав, вълшебнико на четката и на перото!

***

Нито смях на жена,

нито вятърът стихващ и кротък

не ме трогват, аз чакам,

затънал в спомени смътни,

с вихрушките слънчеви стръмни

татък степите златни

с изникващите силуети

идат, идат, дочувам гласовете им

напевни, цвиленето на конете,

тези черни скулптори на юга

в този скътан музей на предците,

който няма врати нито вратни,

пълен с лястовици и стари кръстове

и с накацалите шумни гарвани

върху църквите бели варосани

и над всичко – окото на Господ.

***   ***   ***

Източник: “Българка”
Автор: Даниела Йорданова

Даниела Йорданова е родена в град Перник, България. Завършва славянска филология и
журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира сравнително славянско
литературознание в Карловия университет в град Прага, Чехия. Работила е като редактор в
Българското национално радио в София. Дълги години е учител по български език и
литература. Участва в съставянето на учебни помагала по български език за лицейските
класове в българските училища в Молдова, публикува материали във вестниците „Аз-
буки“ и „РИКИ Кандидат-гимназист“, превежда от чешки на български език творби на
Бохумил Храбал, Йозеф Шкворецки и Вацлав Хавел.