…Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие — а това е вече много за един човек…“

Любен Каравелов, из повестта „Българи от старо време

На 29 април тази година болградските театрали ентусиасти и цялата културна общественост в града отвориха врати за театрално изкуство, вдигна се завесата за премиерата на представлението «Българи от старо време» на Любен Каравелов на театралното студио «Онгъл» към Болградски градски съвет, която събра почитателите на сценичното изкуство. Залата на градския ДК събра зрители и участници, които успяха да се докоснат до една отминала епоха, епохата на Възраждането, оставила трайни следи в настоящето – в културата, традициите, фолклора – българските песни и танци, народните вярвания. Активни, всеотдайни, обичащи и отговорни, актьорите предизвикаха незабравими емоции у публиката, с майсторството си, таланта и усета те плениха зрителите и ги наградиха с невероятни впечатления.

Събрали се от различни сфери на дейност, различни по национална принадлежност, възраст и политически възгледи, участниците на трупата са обединени от любовта към изкуството, към сцената и идеята да творят; готовността да бъдат други, да се пренасят в друго време и пространство. Публиката, жадуваща за такъв род представления с голямо нетърпение очакваше началото и ето… започна. Започна онова, което толкова дълго мълча. Гласът на родния ни Болградски български театър. Идеен вдъхновител на постановката е г-жа Ценка Кучева, която, паралелно с работата си в Болградската гимназия «Г.С. Раковски», делегирана от МОН на България,  много сериозно се замисля за създаването на театър в града. Имайки и познания, и желание, и усет, Ценка постига това, като създава постановка «Българи от старо време», премиерата на която се състоя през 2015 г. Тази година благодарение на усилията, огромното желание, мерака и търпението на една млада ентусиазирана жена, родом от Бесарабия, Болградско, творчески вдъхновена и влюбена в изкуството, талантлива и всеотдайна, трудолюбива и търпелива – Снежана Касим, стана възможно да се възроди и укрепи вече започнатата от Ценка Кучева театралната дейност в Болград и да създаде театрално студио на постоянна основа в града. Посветила се изцяло на възрожденската мисия, тя с пълна отговорност следва поставената пред себе си цел, а успоредно с това и своята мечта, която тихичко я преследвала от самото й детство. Снежана много обича театъра, сцената, отдавна мечтае да стане актриса. Животът й като театър, тя е свикнала с предизвикателствата и все новите й роли, тя с всичко се справя красиво и  достойно. Украйна, България, отново Украйна – тук е нейната основна спирка и пристанище – тук е родната й майка, и очертаващият се нов хоризонт на творчество, живот и надежди. Имайки организаторски способности, Снежана умело води своята работа относно създаването на студиото и тази, свързана с представлението на постановката. Събира около себе си група съмишленици и смело върви напред, търси възможности и начини за реализиране на поставените пред нея задачи. И с всичко се справя великолепно! И като координатор, и като ръководител (макар че тя не се смята за такава), и като актриса (в тази постановка тя е в ролята на дядо Либен). «Да понамокрим духа си във веселостта” – тези думи от “Българи от старо време” до голяма степен описват задачата и духа на постановката. Тя е истинска “смешна и сериозна игра”, която с текстове от преди повече от век обръща огледалото към нашата българска душевност, бит и идентичност. По блестящ начин Снежана Касим и Вячеслав Богдев влязоха в образите на хаджи Генчо и дядо Либен – хем българи от старо време, повтарящи хъшовското “Да живей България!”, хем наши съвременници. Партнираха им  Оксана Василченко като хаджийката и Марина Бужилова като Либеница. Заслугата за чудесното музикално оформление на спектакъла е на Красимир Кондов, а за хореографията на Маргарита Братоева.

Спектакълът завърши с огъня на същата светлина, оставена на сцената от преди 150 години, че нашият Болградски театър има бъдеще. Дебютът на театралното студио «Онгъл» се състоя! За това свидетелстват приятните преживявания, овациите, топлите аплодисменти, съпроводени с «Браво» и цветя, подарени в знак на признателност и благодарност. От името на Болградския градски съвет звучаха поздравителни думи и пожелания за по-нататъшното развитие на театъра. Много са почитателите на театралното изкуство в Болград, но след прегледа на постановката те ще са значително повече. “Имало едно време един театър…” Всъщност това не е приказка, не е минало. Ще го има и утре. Не само защото “докато човечеството боледува, театърът ще го лекува!”. А защото тук – на сцената и в салона, ги има хората, за които театърът е любов!

За създаването на театъра в Болград разказва  Ценка Кучева, режисьор-постановчик на пиесата „Българи от старо време”.

– От първата година като учител в Болградската гимназия забелязах, че хората са изключително артистични. Спомням си как, попадайки за пръв път в града, през нощта, аз забелязах, че танцуват в едно кафене – беше 2 или 3 часа сутринта. След това, като участвах в подготовката на чествания и празненства, а и когато се събирахме с колеги да празнуваме, усещах все по-ясно тази артистичност. Още през 2012 подготвих с ученици – с помощта на колегите си – драматизация по „Изворът на Белоногата” от Петко Славейков.

Като учител в Гимназията имах едно странно, малко мистично чувство, че съм попаднала в Българското възраждане. Взех си от библиотеката възрожденски книги – Петко Славейков, Любен Каравелов. Бях впечатлена от отношението на хората към моята родина, как по улиците и на пазара ми се радват, като доловят по речта ми, че съм българка от България, как ме разпитват за нея и споделят с мен мечтата си да попаднат в своята прародина.

Скоро, по препоръка на Никола Караиванов, започнах да чета книгата на Стефан Каракостов „Българският възрожденски театър на освободителната борба”, а също така се запознах и с изследванията на д-р Татяна Караиванова за културната дейност в Болград. Оказва се, че, по време на Българското възраждане, Болград е един от първите театрални градове през 60-те години на 19-и век. Българският възрожденски театър започва в градовете Шумен и Лом, организатори на представленията и актьори са едни от най-будните българи, а театърът служи на родолюбивите цели на интелигенцията. Затова османската власт преследва театралите и  театралните трупи на територията на България се разпадат. Тогава възрожденският театър се пренася в градовете Болград и Браила. Първото театрално представление в Болград става на 8 август 1863 г. в дома на Иван Атанасович с комедията на Сава Доброплодни „Михал“. Болградската гимназия играе ролята и на център на театралната дейност в града.

Имам усещането, че, работейки в святото учебно заведение и като човек, силно обичащ театъра, съм доловила тази енергия на предците ни.

Всичко това се наслагваше в съзнанието ми и аз си го поставих  като своя цел вероятно още от 2012 или 2013 година, но успях да го осъществя едва през 2015-та.

Защо „Българи от старо време” на Любен Каравелов? Изборът ми беше интуитивен. Исках пиесата да съчетава сериозни и смешни моменти, да съдържа „високи” идеи и същевременно да притежава лекота; да свързва и вълнува всички българи – от Бесарабия и от България; да носи в себе си родолюбие, красота, идеята за любовта на младите – но и хумор. Така се спрях на тази популярна възрожденска повест, подбрах моментите, които според мен трябваше да влязат в сценария и го написах въпреки голямата си заетост в Гимназията. Когато човек обича нещо, той намира време и сили да го направи. Бях решила да се прибирам в България – за която силно тъгувах – но не исках да си тръгна, без да съм осъществила мечтата си за градски театър в Болград.

За да осъществя представлението, ми помогнаха много хора. Търсих актьорите сред учениците и колегите си, сред танцьорите от ансамбъла „Бесарабия”, създаден от Петър Димитров. Около идеята се събраха способни и талантливи хора – Славик от Българския център, Юра от вестник „Дружба”, цялото талантливо семейство Белиоглови заедно с малката им дъщеря, които често ни предоставяха и дома си за нашите театрални събирания, Оксана Топова, Мария Бризинска, Лариса Сомова, Снежана Терзи – колежка от Гимназията, учениците Инна Яценко, Даринка Богдева, Ксения Топова, Даринка Русева, Никита Селюков, Андрей Ремизов, Яна Ефремова, Яна Дерменджи, Виолетта Димитрова, Дима Богдев. Помогна ми целият град – костюмите и декора взехме от Българския център и Гимназията, репетирахме в Дома на културата; никой не ни отказа помощ и подкрепа. Идеята е привлекателна, но тя изисква изключително много труд. Всеки от трупата вложи време, сили и талант за нашето общо дело. Представлението беше осъществено за 2 месеца – от април до юни. Премиерата беше през юни 2015 г. в Районния дом на културата. Осъществихме и едно турне  в село Българийка, също през юни, по покана на тогавашната директорка на Дома на културата Светлана Цабий-Саказлы.

Смятам, че е важно да  съществува театрална трупа в Болград  и то такава, която играе представления на български език. Тя ще обогати културния живот на града, ще го постави в съвсем различна категория – град с театър! От друга страна, ще продължи старата възрожденска традиция, ще съхрани ценностите на нашите предци. Ще предложи възможност за изява и духовна дейност на талантливите хора от Болград – да внесат своя дял родолюбие, красота, любов и идеализъм за своя град и своите сънародници. Ако това не са много силни думи – бих казала – чрез театъра в Болград ние правим своята малка стъпчица в историята на своя народ. В днешните модерни условия, когато националният български език и националната традиционна култура са сериозно застрашени от различни влияния и тенденции, театралното студио в Болград се явява като една от възможностите за съхраняването им.

За да бъде продължено театралното дело, започнато от мен през 2015 година, важна роля изиграха няколко души, които ме подкрепиха в усилията ми да продължа съществуването на театъра. Емил Миланов – вдъхновител и подстрекател в най-добрия смисъл на думата, Евдокия Арнаутовна – благодарение на която успях да попълня отново трупата, за да възстановя постановката от 2015 г.; Снежана Касим – отличен организатор, съмишленик и партньор в осъществяването на тази родолюбива идея.

– Известно е,  че тук е имало театър преди много години, значи духът му и днес живее с  ентусиазъм, вяра и любов. Как мина първото представление? Смятате ли да продължите да режисирате и правите нови постановки?

– За първото представление никой от нас не знаеше как ще бъдем приети. Част от публиката изобщо не очакваше театър, защото традицията е прекъсната, някои смятаха, както споделиха по-късно, че отиват на концерт. Приеха ни топло и емоционално, разбраха пиесата, харесаха ни. “Плакахме и се смяхме” – такива думи чух по-късно. Посланието на Каравелов достигна до болградчани. Харесали са образите, това, че на сцената е представена любовта между младите, също и българските традиции. Трябва да спомена помощта на колегите си, с които работих в Гимназията – Петър Димитров и Красимир Кондов – по отношение на музикалното оформление и хореографията – с професионалната си намеса повишиха качеството на представлението. Участието на международния театрален фестивал в Тополовград през май и представлението на софийска сцена – които ни предстоят – е добър шанс за укрепването на трупата. Смятам да предложа и следващи сценарии, така че студиото да съществува и да се развива. Не държа аз да режисирам постановките, не съм професионален режисьор, но бих подпомогнала още развитието на театъра в Болград, стига да има нужда от мен.

– Благодаря Ви много! Много е важно  самото начало, да престъпиш, да надмогнеш себе си и да повярваш в своите сили. А Вие им помогнахте в това. Винаги ще има нужда от Вас, защото имате познания и доверието на мнозина.  Какво би пожелали на актьорите и на нашите читатели?

– На актьорите – здраве, вяра в себе си, вдъхновение, успех  и им благодаря за големия труд, който влагат, за всеотдайността. На читателите – да откриват за себе си вдъхновяващи примери, събития и цели; да бъдат полезни и щастливи.

За творческата формация и избора на названието на театралното студио споделя  Снежана Касим:

– През 2015 г. вече е имало представление в гр. Болград на същата постановка, режисьор и постановчик на която е Ценка Кучева. С нея се запознахме миналата година, предложиха ни в рамките на международния фестивал за хумор, сатира и пантомимата да бъдем участници, където за пръв път ще участват театри и от чужбина. Проведените разговори, преди да се запозная с нея, бяха на доброволни начала и се представих като доброволец от град Болград. Дойдох тук, когато вече съставът беше  събран, запознах се с тях и започнах да действам. Благодарение на това, че градският съвет, където съм ходила и молила да бъдем театър на базата на постановката, която можем да играем втори път и има желаещи, и има голяма трупа, градският съвет се отнесе сърцато и ни определиха два дни в седмицата, в които можем да ползваме залата на градския ДК да репетираме. В момента в трупата са 21 души  в постановката „Българи от старо време”.  Ценка е режисьор, за втората постановка тя дори внесе малко повече хумор, подготвяйки се за „смешния” фестивал в България. Част от нашите участници не са българи и значително им е по-трудно с материала, но полагат големи усилия и вярвам, че ще успеят. Това  е самодейно театрално студио към градския съвет, в което всеки желаещ ще може да намери сцена за изява. Ако бъдат български спектакли, това не определя театъра само като български, те могат да бъдат и на руски, и на украински, и на гагаузки, и на какъвто и да е друг език. Всеки, който желае да участва, има възможност да се изяви. Студиото остава като една дългогодишна перспектива, възможност за изява. Хората ще могат да ползват залата и 3-4 пъти годишно да  изнасят по едно сериозно представление. Това може да е моноспектакъл, хумористично или друг някакъв жанр. Списъкът на желаещите участници в студиото е отворен. Студиото се нарича  „Онгъл”, защото това е едно красиво и емблематично название на Бесарабия, което означава „ъгъл” и исторически, и географски обяснява своето значение, символично свързва настоящето и миналото. И има нещо много магично в самото произношение – много български звучи тук гласният „ъ”.

Свои впечатления, очаквания и настроения споделят участници в представлението  на театралното студио „Онгъл”

Ценка Кучева (сценарист и режисьор):

– За мен това представление е като една мечта, нещо което е мое, прието от цяла група хора и от целия град и това е много приятно, да имаш нещо, което обичаш и да видиш как и други хора го харесват и се получава реално. Постановката е много българска, свързана с родолюбието, с човешките отношения, с любовта, със смешни моменти, съчетава в себе си всичко весело и хубаво, същевременно задълбочено. Това, което бихме искали да виждаме на сцената. Тази пиеса е стара, от Възраждането, преди повече от 150 години, обаче актуална днес и тези неща, които нас ни вълнуват като чувства, взаимоотношения, любовта, клюкарките дори, как обичат да се срещат, да си похапват, да си общуват, както да са искрени, така и да се поизлъжат – всичко го има в пиесата заедно с високите идеи. Осмива човешките слабости, които също са вечни и които са около нас. На първо място излиза любовта, красива и вечна. На второ място – има такава нишка, че старите се учат от младите. «Благословени да сте вие, младите, че ни учите нас, старите на ум и разум». Тоест по-възрастните са отворени да се учат, имат прогресивен поглед към бъдещето и към по-доброто. Другото – родолюбието. Този популярен откъс «Обичам те, мое мило Отечество! Обичам те, мой мили край!” от повестта на Л. Каравелов «Българи от старо време» ние сме го включили в пиесата и също прозвучава от сцената като нещо вечно, като директно изказана любов към Отечеството. Хората, които участват в трупата, са много талантливи, те добре влизат в образите на своите герои, те принасят свой смисъл, нещата, които те си откриват. В  Древна Гърция в театъра са били хора не професионалисти, хора с най-почитаните професии, някои дни от седмицата са били актори, както се оказа и при нас. Като че ли ние събуждаме една стара възрожденска традиция с този театър в Болград. Дано да продължи да съществува тук театърът! Полезно и важно е да го създадем и продължим! Това  е забавление и възпитание. Обичам литературата и театъра от дете, много постановки съм гледала и правила с ученици, но работейки в този град, ми се искаше много да направя с възрастни хора и интуитивно избрах произведението, направих сценарий, извадих важните моменти, като до последен момент не знаех какво ще се получи, докато не се види готовия резултат. Слава Богу посланието на Каравелов бе прието от болградската публика, представлението мина успешно.

Мария и Борис Славови (Лила и Павлин):

– Много нежен спектакъл, със зараждането на любов и развитието на красиви отношения между двама млади. Усеща се старото време, забраните му, любовта, хората със своите силни и слаби страни, хуморът. Ние сме двама влюбени в представлението, а в живота сме семейство и много ни привлича тази роля с романтичното и нежното в отношенията, с уважението и почитането на родители и по-възрастни. Много важно е било покорството, послушанието и изпълнението на бащината воля. Но времената се сменят и много неща се променят в ценностната система. Ние виждаме как и възрастните са открити към промените и са готови да се учат у младите.

Дарина Богдева (снаха на дядо Либен):

– В този театър участвам  не за първи път, преди две години бях в представлението. Радвам  се, че тук участва баща ми, надявам се и мама в скоро време тук да намери своето призвание. Имам малка роля без думи, където мога да провокирам мисленето със силата на мимиката и жестове. Ако говорим за театър в Болград, той е много необходим, т.к. е едно от средствата за повдигане на културното ниво в Бесарабия, наред с фолклора, езика, традициите и обредите. Това е част от нашето културно наследство, изкуството което трябва да се подкрепя и поддържа, запазването му става с лично участие и творческо присъствие на млади таланти. Където и да се намирам в бъдеще (сега съм в 11 кл. и ми предстои да продължа обучението си), имам желание за творчески изяви, това е мое хоби – да пея, да танцувам български танци, а и още да играя в театъра.

Вячеслав Богдев (дядо Либен):

– Не веднага взех решение да участвам в представлението, защото зная цялата сериозност на делото, колко е сложно и колко време и усилия са необходими да се посветиш на това. Трябва максимално да си вътре в нещата, да си запознат с материала, да проучиш времето, героя и обстановката, която трябва да пресъздадеш. Не очаквах че толкова е трудно – трябва да вложиш душа, сърце, време, но всичко в края се оправдава – много емоции и преживявания, удоволствие. Колкото и да съм изморен физически след репетицията, емоционално съм отпочинал, зареден и съм готов за нови подвизи. Дядо Либен е един събирателен образ на българин, който държи здраво семейството, за него то е на първи план. Видях всичките му положителни и отрицателни страни, опитах се да ги предам колкото може по-точно, за да се изправи героя пред зрителя в онзи вид и с онези качества, замислени от автора Каравелов. Някои от качествата на своя герой откривам и в себе си, и в по-голямата част на българите и по наше време, с някои работи не съм съгласен, но това е задумката на автора – поле за размисъл на всеки един от нас, читателите. Той е българин, на който се държи земята – трудолюбив, грижовен баща, съпруг. За този българин най-важното да има просперитет на традиция, на продължение на рода и на всичко, свързано с българското. Човешките слабости имат хилядолетна история, затова този събирателен образ, дядо Либен, е актуален и днес. Тук ще откриете и реален живот, и мистически моменти – появяват се таласъми, дяволи,  над които се извисява любовта, тя побеждава. Това е силата на българската класика. А на въпроса дали ще има театър и занапред в Болград, зависи от самите граждани. Ако  желаят, ще пребъде и не една година. Трябва да се учим на това изкуство – ние като актьори да пресъздаваме  времена и герои, а публиката да се научи да приема нещо ново като преживяване и като познание. Талантливи хора има навсякъде, включително и в Болград. Факт е, че студиото го има,  регистрирано е с решение на градския съвет, а постановките могат да се изнасят  на български, украински, гагаузки и други езици,  важното е да го има и да продължи.

Евдокия Арнаут (звукорежисьор, организационен секретар):

– Пускам музиката и осигурявам музикалната част на представлението. Музиката създава настроението на актьорите и зрителите и подпомага за общото възприемане на темата. Тя трябва да отговаря на времето, което се пресъздава, на характера на героите, на това събитие, което става на сцената. Тази пиеса бива поставена за първи път през 2015 г. от Ценка Кучева, от екип на  учители и ученици. Снежана Касим поема ангажимента да продължи започнатото театрално дело, като организира дейността на участниците и ръководи цялата работа около създаването на законни начала на театър в гр. Болград. Имайки организаторски способности, актьорски талант, умения и подход, с упорит труд, голямо търпение и мерак тя постига поставената пред себе си цел – гр. Болград да има театър на постоянна основа – така започва работата си театралното студио с название «Онгъл» в гр. Болград при градския ДК.

Марина Бужилова (Либеница):

– В пиесата аз съм жена, която знае и умее да ръководи своето семейство и своя съпруг, без да показва това. Аз  държа ключа, който ще отвори вратата на съпруга ми, да изпълни ролята си на глава на семейството. Театърът за мене е нещо специално. Има много на какво да се уча, но, играейки, аз живея.

Валентина Таласимова (Кальовица):

– Новината, че тук в Болград, ще има театър, много ме заинтересува. Като човек, знаещ и обичащ своя език, реших, че ще мога с нещо да привнеса за развитието на театралното дело. Започнах и се влюбих в това, което върша. Много се надявам, че театралното студио ще продължи да съществува. Мисията му е голяма – да възпитава, да поучава и да ни връща към своите корени, към своето минало. Но и да умеем да виждаме своето настояще и да надникнем в своето бъдеще.   

Мария Брезинская (Беньовица):

– Съвремената жена почти  не се отличава от жената от онова време. Клюкарството е присъщо на мнозина жени и придава своего рода пикантност в отношенията между хората, поражда интриги, омрази, събира и разделя. Народът казва «шу-шу-му-шу къща разваля».

Маргарита Братоева (хореография):

– Възхитена съм от Болград и от хората, които живеят тук. Радвам се, че отново в Болград се появи театър! Тази енергия, която струи при тези хора на далечно разстояние от България, този дух, който витае тук и начина, по който изживяват и възприемат всичко свързано с България, дали с литература, с история, с традиции или фолклор, е уникално изживяване. Така че всеки, който има възможност да дойде и посети този спектакъл в изпълнение на тези хора ентусиасти, част от които дори не са българи и не знаят български, а изпълняват ролите си като най-искрени българи, ще усети колко е уникално това явление! Явно че коренът е много здраво вплетен, а това място е вече уникално с историите, които чувам, с начина, по който говорят, когато става въпрос за България. Гените са много силни. Надявам се, че този спектакъл ще докосне повече хора. Защото за един актьор, човек на изкуството  няма нищо по-хубаво от това да бъде пълна залата и зрителите да изживеят всичко онова, което се предава като емоция и преживяване. Силата на актьора е да даде своята енергия, да получи зареда от публиката и после да го върне стократно. Много е сложно да се пресъздаде една минала епоха от съвременен човек и да бъде разбран. Ценностната система е била много различна – открадване на китка, на целувка, отпиване на вода, свеждане на очи – знаци, които си имат свой език. Подчертана е ролята на българския фолклор в театралното изкуство, който е винаги вплетен и е част от нашето ежедневие. През цялото време звучи музика, която провокира емоция следствие на текст, думи, определени изживявания. За мен е чест и удоволствие да вплета танца в това представление. Първо, че тук се докоснало перото на великия възрожденец Л. Каравелов, второ, че се изпълнява от болградски ентусиасти, с които е жив духът на българщината. Ще видите танци на влюбените, на таласъмите, ръченицата – игра на двама главни герои, непрекъсната им надпревара с думи, постъпки, действия. В един момент всички заиграват Дунавско хоро, по-енергично, по-емоционално, изразява друга емоция, която е следствие на годежа, станал между младите, накрая завършваме с популярното и типичното право българско хоро, с което се вдига публиката в залата, като свързващо звено между поколения българи. То се играело преди, играе се днес и, убедена съм, ще се играе утре именно поради този дух, който витае на километри от България по цял свят.

Емоции и впечатления споделят зрителите

Татяна Кофтун (учител, активист на българското движение):

– Благодарна съм на тази трупа, на тяхното желание да се възроди театралното изкуство отново в нашия скъп Болград, в някогашната столица на българските колонисти. Моята баба е от Болград, дъщеря на писаря на градската примария в румънско време. Имало тогава български театър, играели в него и евреи. Баба Галина шила костюми и играла в този театър. Това е било едно голямо вдъхновение на младите българи и българки  в Болград, които радеели за българщината, за българското изкуство, за българската литература и език. Пожелавам на цялата трупа много здраве и успехи, да се развиват и името на гр. Болград да звучи винаги и навсякъде, гордо, български като едно знаме на българщината в Бесарабия! Предлагам този театър да се представи тази година през месец август на IV международен форум в гр. Балчик „Българско наследство” и вярвам, че там ще успеят.

Наталя Кара (учител по български език и литература в Болградската гимназия „Г.С. Раковски):

– Гледам тази постановка за втори път, но не преставам да се възхищавам от таланта на актьорите, те стават все по-добри, те са невероятни! Болград има нужда от театър, тук хората имат нужда да гледат такива представления, да показват, да усещат. На нас, зрителите, ни е близко всичко това – езикът, битът, отношенията, фолклорните моменти. За да живее театърът в Болград е небходимо желанието на хората – да има повече ентусиасти, които с оптимизъм и желание да се събират заедно и да работят усърдно в тази възрожденска насока в името на общата идея.

Алла Белиоглова  (възпитателка в детска градина):

• Това е второ преживяване на нашия дебют. Ние бяхме първите. Щастливи сме, че отново имахме възможност да се насладим на това представление (сега като зрители) и да споделим успеха на сегашните актьори. Това е нашият успех, успехът на Болград!  

Лилия КАРА, гр. Болград