ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО ПРЕЗ XIX И ДО СРЕДАТА НА XX ВЕК
В БЕСАРАБИЯ И ТАВРИЯ
След преселението в Южна Бесарабия за българите приоритетни са стопанско-икономическите въпроси. Темата за образованието на децата до голяма степен е била на второ място. Ситуацията се променя след присъединяването на Бесарабия към Руската империя в 1812 г. В 20-те години на ХІХ в. започват да се откриват първите училища в големите градове Кишинев и Измаил. Количеството на българските деца, обучаващи се там, постоянно се увеличавало. В 1821 г. било основано училище в Болград. В 30-те години там преподавали на руски език четене, писане и първите четири аритметически действия, а на църковнославянски – кратка свещена история и катехизис на задълженията на човека и гражданина. С историята на болградското училище е свързан и първият опит за създаване на структура на националното образование в Ю жна Бесарабия. В средата на 30-те години на ХІХ в. управителят М. Бутков предложил да преобразуват Болградското училище в централно за всички български колонии. До средата на 50-те години е било запланувано откриването на професионално училище с цел подготовка на учители за българските колони и , а също и специалисти за други важни по това време професии. Военната кампания, свързана с провеждането на Кримската война, е попречила за осъществяването на този важен проект.
През 30-те години на ХІХ в. училища били открити и в по-голямата част от колониите. Това са преди всичко частни училища на издръжката на родителите на децата. В училищата преподавали руски свещеници. През 1841 г. управлението на дунавските преселници издава указ за откриване на училища във всички колонии. През 1841-1842 г. били открити 68 училища. Обучението в тях се е водело на руски език, както и в останалите училища в Бесарабия.
Във връзка с това в първата половина на ХІХ в. българският език се е ползвал практически само на битово ниво. В църквите богослужението е извършвано от български свещеници на църковнославянски език.
В първата половина на ХХ в. на част от бесарабските българи им се паднало да преживеят някои политически събития, които пряко или косвено засегнали техните интереси. Всяко от по-късните събития дава на българите надежда за положителни промени в техния живот. С тях те свързват и желанието да учат български език, да създават българск и училищ а и да четат български книги.
Първата важна политическа промяна е свързана с февруарската революция от 1917 г. в Русия. Относителната демократизация на обществения живот веднага довела до появата на идеи за национално образование сред бесарабските българи.
Развитието на образователните системи и изучаването на български език през 1917 – 1940 г . може да се раздели на няколко периода.
Първият период (1917-1918 г.) е свързан преди всичко с организаторската дейност и подготовка за откриването на учебните заведения с преподаване на български език. През март 1917 г. била създадена « М олдавска училищна комисия», която в май същата година разработила проект за образованието в Бесарабия. В този период започнал своята дейност Кръстьо Мисирков, в резултат на което била организирана национална училищна комисия в Бесарабия. След идването на румънската администрация тя била преобразувана в българо-гагаузко-немска училищна комисия.
Втори период (1918-1920 г.) – време на активно практическо преподаване на български език и организиране на български училища. През май 1918 г. в Болград били открити шест неделни курса за учители за българските училища. Тяхното създаване било насочено към интензивна начална подготовка на бъдещи селски учители. Тези курсове били завършени от около 350 човека.
На основание на Кралски декрет от 14 август 1918 г. българското население получило право да се учи на роден език. В Болградската гимназия той е въведен факултативно. През учебната 1918/19 г. български език постепенно се въвежда в училищата, обаче остро стои въпросът за подготовка на педагогически кадри. Курсовете били закрити още в края на 1918 г., а Кръстьо Мисирков бил екстрадиран от Румъния. Още през следващата учебна година българският език постепенно бил заменен с румънски.
Третият период (1920-1940 г.) се характеризира с пълна институционална ликвидация на българското образование в Бесарабия. Постепенното му унищожаване в региона започнало още в 1918-1919 г. Обаче в 1920 г. то приело форма на открита национална политика на Румъния. В 1922 г. всички учебни заведения и Болградската гимназия включително преминали на румънски език. Освен румънските училища в селата откривали детски градини и неделни курсове за възрастни с цел усвояване на румънски език. Втората половина на 20-те и 30-те години за бесарабските българи преминава в борба с представителите на румънската администрация по въпроса за организация на обучението по български език.
Краткият период на относителна свобода във функционирането на образователната система в региона с преподаване на български език бил заменен с процес на езикова и културна асимилация на бесарабските българи.
Промените на образователната система настъпват с влизането на Бесарабия в СССР. В самото начало на втората половина на 40-те години някои представители на българската интелигенция в Бесарабия хранели илюзии, че е възможно организиране на българско образование. Обаче те били осъдени на 25 г одини затвор и изпратени в ГУЛАГ. Епизодично във втората половина на ХХ в. се повдигали въпроси пред партийното ръководство на УССР за разрешаване на преподаване на български език. Но всички те били, естествено, отклонявани, защото всякакви национални свободи не съвпадали с интереса на СССР.
След поражението на Русия в Кримската война (1853-1856 г.) Южна Бесарабия била предадена на васалното на Турция Молдавско княжество. Почти половината от населените с български колонисти земи, включително и основният център Болград, попаднали под молдавска власт, която по-късно отнела предоставените при преселението привилегии на българите и правото на собственост върху земята. В резултат на това в 186 0 г. в Болград протекли кървави стълкновения между молдавската власт и българските колонисти. Руската власт се възползвала от инцидента и започнала агитация сред българското население за преселване в Таврическа губерния – на земята на Приазовието и Причерноморието. С указ на руския император Александър ІІ от 26 декември 1860 г. на преселващите се български семейства в Таврическа, Херсонска и Екатер и нославска губерния били отпуснати «примерно по 125 рубли на всяко семейство», също и по 50 десетини земя. Както съобщава Николай Державин, «през 1861-1862 г. приблизително 30 000 души са се преселили в Бердянски и Мелитополски окръг».
Ценно и обширно сведение за учебното дело на българите в Приазовието дава нашият съвременник поетът д-р В ладимир Калоянов. От момента на преселението по-предприемчиви и богати българи имали намерения да отправят своите деца на обучение в средни и висши учебни заведения. Някои таврийски българи (Михаил Греков, Константин Паскалев , Иван Рулевски ) получили средно образование в гимназията в гр . Николаев, открита в 1862 г., при която бил създаден Ю жнославянски пансион.
В първата половина на 70-те години на ХІХ в. в с . Преслав било създадено централно българско училище, което се намирало на подчинение на М инистерството на държавното имущество. Зданието на училището било построено със средствата на българите от Преславска, Романовска и Цареводаровска околия. Това постижение вдъхновило таврийските българи и те започнали да настояват за създаване на учебно заведение с по-висок ранг, където техните деца биха могли да получават средно образование. Руските власти разрешили да бъде открита руска учителска семинария за професионални духовни кадри – свещеници и учители. Профилът на средното училище бил избран с цел обезпечаване дейността на църквите в Приазовието. През 1875 г. по решение на Одески учебен окръг в Преслав била открита учителска семинария. Поради недостатъчната подготовка в началните училища, кандидатите измежду българите не били много. За шест години съществуване, обучението в гимназията се осъществявало на руски език.
В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. много младежи от Инзовка и Преслав са се учили във висшите учебни заведения на големите руски градове. Следва да отбележим, че главната причина за неудовлетворителните резултати от дейността на училищата в Таврия е била неадекватната, проявяваща се като асимилаторска, политика на Руската империя. Българските преселници в Приазовския край, отстоявали своята българска националност преди всичко като съхранение на родния език, бит, обичаи и фолклор.
Развитието на просветното и културното дело на българите в Украйна през 20-те и 30-те години на ХХ в. пряко зависило от вътрешната партийно-държавна политика и нейното отношение към националните малцинства. За развитието на училищното образование сред националните малцинства на УССР в 1924 г. при Н ародния комисариат по образованието били сформирани национални секции. Огромен бил приносът в подема на българското културно- просветно дело на политическите емигранти от България. Те били широко въвлечени в местните самоуправления на селата, а така също и в техните образователни и културни учреждения. Решаваща роля в подема на българския образователен процес през 20-те и 30-те години на ХХ в. изиграла широко пропагандираната л енинска многонационална политика.
През 1923 г. били открити 43 български училища, в които преподавали 98 учители и се обучавали 4114 деца. Вече в следващата година училищата били 74, учителите – 109, а обучаващите се – 7184. В този период в Украйна и Крим не е имало нито едно българско село, където да не е имало българско начално училище. В българските национални райони (Коларовски и Ботевски) постепенно се откривали училища със седем и десетгодишен срок на обучение. В 1930-1935 г. в Коларовски район функционирали 11 училища с четиригодишен срок, 17 със седемгодишен срок и 2 с 10 – годишен срок на обучение. Преди всичко проблем е бил недостатъкът на български кадри и липсата на българска литература. Този проблем е бил налице и в дванайсетте к римски училища, разположени във Феодосийски, Карасубазарски, Симферополски и Керченски райони.
Във втората половина на 20-те години в Украйна започнали да съставят и издават български учебници. Българският сектор на украинския държавен национален малцинствен издателски комплекс издавал голямо количество художествена литература, а също се появили книги на социално-политическа и селскостопанска тематика. Започнали да излизат на български език вестниците «Сърп и чук» и «Колективист» и списанието «Бъди готов».
В 1926 г. в Преслав била създадена « Б ългарска подвижна театрална трупа», целта на която било да дава представления в българските села в Мелитополски окръг. Трупата имала свой устав и репертоар.
Българският драматичен театър, открит в Одеса през 1934 г., станал своеобразен продължител на Преславската трупа. Той бил открит с цел да възпитава в социалистически дух българските маси. В своите художествени постановки на български език – високи образци на сценично изкуството, театърът завоювал авторитета на колхозниците и трудещите се маси в българските райони. Съставът на трупата бил от 35 актьор и , тя обслужвала образователните и културните потребности на българското малцинство в Украйна. Намираща се под ръководството на народния комисариат на просвещението, трупата била в пълна зависимост от официалната власт. След седем години съществуване, на 23 юли 1941г., българският театър « Георги Димитров » бил ликвидиран от Одеския областен комитет на съюза на работниците в изкуството.
Постиженията в учебното дело на българите нараснали след откриването на Педагогическия български техникум в Преслав, ко й то просъществувал от 1925 до 1936 г. Това учебно заведение станало свое о бразна ковачница за подготовка на кадри и разпространение на българското образование и култура. Много от випускниците станали учени, писатели, историци, журналисти. Съществена роля изиграл и българският сектор при Одеския педагогически институт, а така също и откритият в 1932 г. Български педагогически техникум и Медицинският техникум в Одеса.
В 1936 г. бил закрит Педагогическият техникум в Преслав и започнал период на разгром на българските районни управления и унищожение на българската интелигенция. Било прекратено изучаването на български език. Причина за разгрома била политиката на национално обезличаване на населяващите СССР народи и малцинства с цел на превръщането им в безропотни маси от «съветски хора».
